Вземи сега с до 50% отстъпка!
Защо „Браво“ невинаги изгражда увереност при децата?
Когато кажем на детето си „Браво“, обикновено го правим с най-добри намерения.
- Искаме да го насърчим.
- Искаме да му покажем, че сме го видели.
- Искаме да му дадем увереност.
Но похвалата невинаги има ефекта, който очакваме.
Понякога тя не изгражда увереност. Понякога изгражда зависимост от одобрение.
Детето започва да очаква външна оценка за всяко нещо, което прави. Вместо да усеща собственото си удовлетворение, то започва да пита :
- „Добре ли се справих?“
- „Харесва ли ти?“
- „Доволна ли си от мен?“
И тогава фокусът вече не е върху труда, усилието или радостта от това, че е направило нещо само.
Фокусът е върху нас - върху нашата реакция.
А в Монтесори подхода искаме точно обратното: детето постепенно да изгради вътрешна опора. Не да прави нещата, за да получи „Браво“, а защото усеща смисъл, ред, способност и радост от собственото си действие.
Когато добрите думи тежат
Преди няколко седмици голямата ми дъщеря ми разказа случка, в която беше проявила голяма емпатия.
Аз се зарадвах и съвсем естествено ѝ казах: „Ти си добро дете.“ Тя ме погледна и веднага каза: „Не, не съм.“ В този момент разбрах, че бях сбъркала.
Не защото думите ми бяха лоши. А защото бяха оценка на нея самата. Трябваше да видя действието, а не да поставям етикет върху характера ѝ.
Защото тя много добре знае, както повечето деца, че не винаги постъпва „добре“. Понякога дразни по-малката си сестра. Понякога се ядосва. Понякога прави неща, които самата тя усеща като неправилни.
И когато аз ѝ казвам „ти си добро дете“, това влиза в конфликт с нейната вътрешна представа за себе си.
Сякаш детето казва: „Аз не винаги съм такава.“ Точно това ме накара да се замисля колко внимателни трябва да бъдем с думите, които звучат хубаво, но всъщност са твърде големи за детето.
Защото похвалата има две части.
- Едната е това, което ние казваме.
- Другата е това, което детето после казва само на себе си.
А второто е много по-важно.
Детето няма нужда от етикет, а от огледало
Когато казваме „Ти си умен“, „Ти си добър“, „Ти си най-добрият“, ние неусетно поставяме детето в роля.
А ролите тежат. Детето започва да усеща, че трябва да ги защитава, да ги доказва, да им отговаря.
Много по-полезно е да му дадем спокойно огледало: да видим какво е направило, какво усилие е вложило, как е участвало.
Не да казваме какво е детето.
А да му помогнем да види какво е направило.
Това е голяма разлика.
И тук много силно се усеща връзката с Монтесори подхода. Детето не се изгражда чрез постоянна външна оценка, а чрез реална работа, свобода в граници, повторение, концентрация и преживяване на собствената способност.
Увереността не идва от това някой постоянно да ти казва, че си страхотен.
Тя идва от опита:
- „Направих го.“
- „Опитах.“
- „Поправих.“
Малък пример от нашия дом
В неделя Л. стана и беше подредила масата за закуска. Беше направила салата и беше сложила протеиновия кекс, който бяхме приготвили заедно предната вечер.
За мен това беше много приятна изненада.
Опитвам се да уча децата на здравословно хранене и явно вече има неща, които са запомнили — че е хубаво да има салата към храненето и че зеленчуците се ядат първи.
Първата ми реакция можеше да бъде: „Браво“
Но вместо това ѝ казах: „Благодаря ти, че направи закуската.“
Тя се усмихна широко и не каза нищо. И точно това ми беше достатъчно.
- Не ѝ казах коя е.
- Не я превърнах в „добро дете“ или „помощничка“.
Просто видях труда ѝ. А изводът, който тя може да си направи, е много по-ценен: „Моят труд има значение.“
Какво да казваме вместо „Браво“?
Това не означава никога повече да не казваме „Браво“.
Означава да се опитваме по-често да насърчаваме, вместо да оценяваме.
Можем да кажем:
- „Видях колко се постара.“
- „Опита няколко пъти и не се отказа.“
- „Беше трудно, но продължи.“
- „Благодаря ти, че помогна.“
- „Забеляза грешката и я поправи.“
- „Как се чувстваш сега, когато го направи самостоятелно?“
Тези думи не поставят детето в роля.
Те насочват вниманието му към процеса, усилието и собственото усещане за справяне.
Как реагираме, когато детето сгреши - разлее, счупи, обърка нещо?
Същото важи и в обратната посока.
По-добре е да напътстваме децата, отколкото да ги критикуваме.
Критиката казва: „Нещо с теб не е наред.“
Напътстването казва: „Ето какво се случи и какво може да се направи.“
Когато вкъщи някой разлее или счупи нещо, в началото показвахме как се почиства. Без драма, без лекции, без излишно внимание.
Сега често децата сами казват: „Ще си го почистя.“ Това е много по-важно от страха да не сгрешат.
Защото целта не е детето да се чувства виновно, че е разляло вода. Целта е да знае какво се прави, когато водата е разлята.
И тук похвалата и критиката всъщност си приличат повече, отколкото изглежда.
И двете поставят детето под оценка.
Едната положителна.
Другата отрицателна.
Но пак оценка.
А детето има нужда не толкова от оценка, колкото от яснота, спокойствие и доверие.
И да, невинаги успяваме
Истината е, че когато сме отгледани по един начин, много естествено ни идва да го предадем нататък.
- Дори когато четем.
- Дори когато знаем.
- Дори когато се стараем.
Понякога пак казваме „Браво“.
Понякога пак оценяваме.
Понякога реагираме автоматично.
И това не ни прави лоши родители. Просто ни напомня, че и ние се учим.
Както детето се учи да се храни, да подрежда, да говори, да регулира емоциите си, така и ние се учим да говорим по нов начин — с повече осъзнатост и по-малко автоматизъм.
Детето няма нужда постоянно да чува какво мислим ние за него.
То има нужда да бъде видяно.
- Не оценено.
- Не поставено в роля.
- Не натоварено с „ти си добър“, „ти си умен“, „ти си най-добър“.
А видяно в реалността:
- в усилието,
- в избора,
- в труда,
- в грешката,
- в поправянето,
- в малките моменти на самостоятелност.
Похвалата често казва: „Аз решавам дали се справи.“
Насърчението казва: „Виждам какво направи. Виждам усилието ти. Виждам теб.“
И може би точно оттам започва истинската увереност.
